Че бродят мечки из горите съмнения нямам, но никога не бях виждала, което не ми даваше основания да ги мисля много и да се страхувам да ходя в планината. Разходката ми до връх Вежен обаче ще остане незабравим спомен за мен, точно заради тази първа моя среща с две мечки за щастие с благоприятен изход. И така, месец август е най-подходящото време за мен за планински походи и го използвах и тази година. Целта беше връх Вежен и след пристигане в село Рибарица се отправихме към местността Заводна от където се тръгва за хижа Вежен по каменист път, дълъг 17 километра и следвайки синята маркировка.
По пътя имаше и предупредителни и информационни табели.Служителите на Централен Балкан ни уведомяваха за възможни срещи с мечките, които естествено са на своя територия и ние като техни гости трябваше да сме подготвени за среща с тях.Въпреки това такава възможност не ни се струваше вероятна, защото пътят е оживен, а и сме посещавали доста планини и гори и се надявахме животните да се страхуват повече от нас. И така шегувайки се непрекъснато с появата на Мечо времето минаваше по-бързо.
Почти без да спираме пристигнахме на хижа Вежен и си дадохме около десет минути почивка. Поехме към връх Вежен през гората, като не пропуснахме да похапнем от вкусните малинки около пътя.
Времето беше чудесно, а в гората дори прохладно и пътят до върха не ни измори много. Въпреки, че имахме леко отклонение, следвайки синята маркировка и табелите сочещи летен маршрут, но се изкачихме до самия връх, който е доста каменист и опасен в подножието си. Удовлетворени от постигнатото, тръгнахме обратно с няколко минутна почивка за снимки и вода. Преминахме набързо през гората до хижата и отново без почивка се отправихме по обратния път с намерение да седнем за обяд на едно от кътчета за почивка, изградени до прохладно планинско поточе. Малко преди да стигнем до това място чухме шумове от гората, приличащи на чупене на клечки и падащи дървета. Първата ни мисъл беше, че са берачи на малини или дървосекачи, но поглеждайки към посоката, от която идваше шумът, видяхме нещо жълтеникаво-кафяво, което с един замах свали дърво, отпускайки се на него и ръмжейки. Беше на не повече от 50м. от нас и при това с лице. Спогледахме се и единодушно решихме да бягаме. Докато се усетим бяхме изминали повече от километър спринт, на който и Юсеин Болт би завидял. Чак тогава си позволихме да се обърнем назад и установихме, че мечката не е след нас, но не рискувахме да седнем на обяд в царството и. След около двадесет минути от долната страна на пътя се чу същия шум и се оказа втора мечка, което ускори ходът ни и вече сме готови за световното по спортно ходене. Всичко, което четохме по табелите за срещата с мечката не ни свърши работа. В такъв момент мислиш само да избягаш и да се качиш в колата колкото може по-бързо. Знам, че реакцията ни беше неправилна, но инстинктът за самосъхранение ни казваше да бягаме, отколкото да я чакам, да и говоря монотонно и да се свивам на кълбо или драпам по някое гладко дърво. Качвайки се нагоре се шегувахме, че като видим мечката трябва да се размърморя, според указанията, но когато я видях ми се щеше да съм тиха и невидима, за да не ме забележи. Никога не ми се е искало толкова много да съм си в къщи, както в този момент. Мисълта, че попадайки в лапите на мечките нямаше да ме има вече, ме кара да благодаря на Господ за това, че оцеляхме и се прибрахме, без да ни сполети най-лошото. Може би дълго време няма да помисля отново за планината, но пък може би няма да е чак толкова дълго. Сега съм двойно по-доволна, освен, че изкачих връх Вежен и бях на 2198м. се спасих и от съприкосновение с може би най-страшните обитатели на гората.
