ЕКОПЪТЕКА ГРАМОВЕЦ

  До скален манастирски комплекс Грамовец може да се стигне чрез екопътека "Грамовец", която започва от покрайнините на село Кошов. Много живописна е екопътеката, която разкрива красотата на Черни лом, част от природен парк Русенски Лом.

 Табелите са крайно недостатъчни, но пък няма голяма възможност да се изгубиш безвъзвратно.

  Красивите речни тераси, високите отвесни скали, пещерите, скалните образувания, голямото биоразнообразие и историческите паметници превръщат парка в изключително място за посещение. 

 

  Разходката по пътеката е много приятна, няма изкачвания и голяма денивелация. Местните хора предупредиха за избуялата растителност и възможност да бъде пропуснат входа за манастира. Като ориентир се използва една полуразпаднала се беседка, в ляво от която започват и стълбите към скален манастир "Грамовец".

Буйната растителност и вида на беседката бяха отказали колеги-туристи, което дори не бяха открили самите стълби, а те според тях били опасни. Но любопитството води прогресът на човечеството напред и препоръката на колегите повиши вниманието, но не ме отказа. Не съжалявам, защото гледката от жилищата на монасите от времето на Втората българска държава е невероятна.

МУСИНСКА ПЕЩЕРА И РИМСКИ КАПТАЖ

Римският каптаж в с. Мусина е началото на Западния акведукт (водопровод) на античния град Никополис ад Иструм. Намира се до Мусинската пещера, от която извира и водата, захранвала в миналото Никополис ад Иструм. Поставени са табели, които се виждат от преминаващите по пътя Велико Търново - Павликени, но са малко неясно насочени. Има поставена и синьо-бяла маркировка, водеща до обекта. Тръгвайки в близост до поставените табелки в края на селото се тръгва по черен път до мост, в дясно от който се намира рибарник. След моста се тръгва на ляво и следва тази гледка:

Изградена е беседка за почивка на посетителите.

Място за отдих пред пещерата, което лятото е силно препоръчително да се посети, защото е хладно.

Водата, извираща от Мусинската пещера е видимо кристално чиста и силна. Този факт са използвали и римляните преди 1900г., за да захранват цял град.

Вършец - минерална вода и девствена природа

Вършец е малко градче, което се намира в подножието на Западна Стара планина. Най-старият балнеолечебен курорт в България. През 30-те години на ХХ в. Вършец е популярен курорт сред творческия и политически елит на България.

Във Вършец могат да се видят прекрасни стари сгради от времето, когато Вършец е бил процъфтяващ курорт. Банското казино, което е разположено в центъра на Вършец, до старата и новата баня, е построено през 1924 г. Преди Втората световна война тук са се забавлявали богати българи и чужденци. Наричат го още „Царското казино”, защото е било посещавано и от принц Кирил (1895 г. – 1945 г.). За момента казиното, както и Старата баня, могат да бъдат разгледани само отвън.

Казиното

 

Старата баня

 

Новата баня

Алеите на градския парк водят до поляна, разположена на най-високото му място, наречена Иванчова поляна. 

 

Задачката на Айнщайн

Има 5 къщи, всяка с различен цвят. В къщите живеят хора от различни националности. Те пият различни питиета, пушат различни видове цигари и отглеждат различни домашни животни. Домакините в тези къщи нямат еднакви животни, не пушат еднакви цигари и не пият едни и същи напитки.

Пита се кой от тях отглежда рибки, ако:
1. Англичанинът живее в червената къща.
2. Шведът има куче.
3. Датчанинът пие чай.
4. Зелената къща се намира отляво на бялата.
5. Собственикът на зелената къща пие кафе.
6. Човекът, който пуши "Pall Mall" отглежда птички.
7. Собственикът на жълтата къща пуши "Dunhill".
8. Човекът, който живее в къщата, разположена в средата, пие мляко.
9. Hоpвежецът живее в първата къща.
10. Човекът, който пуши "Blend" живее в къщата, която се намира след къщата на любителя на котки.
11. Човекът, който отглежда коне, е съсед на пушача на "Dunhill".
12. Собственикът, който пуши "Bluemaster" пие бира.
13. Hемецът пуши "Prince".
14. Къщата на ноpвежеца се намира до синята къща.
15. Съседът на пушача на "Blend" пие вода.

Кой от петимата отглежда рибки

Задачка

Ако:
2+3=10
7+2=63
6+5=66
8+4=96

Тогава: 9+8=????

Едно завладяващо четиво!

Домът е чаша чай. Чай от тазгодишните липи. Домът е книга. Гурел на дете. Мъфини с малинки. Киш с листенца от босилек. Розова пижама. Чорап с картоф. Домът е шапчица за баня. Шампоан за боядисвана коса. Домът е пръчица канела. Орехотрошачка. Пара от кафемашина. Стейси Кент по радиото. Тетрадка с рецепти. Домът е палачинки. Сладко от смокини. Плюшен мечок. Покривка на точки. Пощенска кутия. Кутия с коледни играчки. Ключ за тавана. Аромат на топъл хляб. Да чакаш някой да се върне. Някой да те чака да се върнеш. Завивка от пух и звук от желание. Гледка към Витоша. Камбани от близката църква. Саксия с подправки. Сълзи от рязане на лук. От смях. Прегръдка отзад. Боси крака. Домът е ръкавици. Печени кестени на улица „Солунска”. Топъл трамвай. Твоят суитчър върху мен. Гуменките, крачили до теб. Балон с горещ въздух. Палатка за двама. Светулки. Спален чувал и Голямата мечка. Рамка за снимка. Родопско одеяло. Запотени прозорци. Двама под чадър. Ямката между врата и рамото ти. Път край морето. Щурци. Песента ти с някого. Филмът, който гледаш винаги на Коледа. Моите лунички в твоите ръце. Домът е там, където има обич.

...

Ако трябва да посоча три думи, които разливат щастие по мен, едната ще бъде „дом”. Израснах в малък апартамент, но с гледка към голямата Витоша и към керемидените качулки на София. Когато съм се родила, в него сме живели с мама, татко, баба, дядо и прабаба. Дори балконът още не е бил „усвоен”. Кутийчица. После мама и татко отидоха да живеят на друго място, а малкият апартамент постепенно се опразни. Останахме само баба и аз. Нямам спомени от времето, когато сме били всички, но още имам носталгия по него. Една къща трябва да е шумна, да е жива, да тече пулс по стените, да преливат всички малки скринове, шкафове и гардероби. Да има опашка пред банята и поне пет различни размера обувки пред вратата. Да тракат прибори на масата и да има състезание кой ще мие чиниите. Трябва ли казах? Така мечтаех като малка. И като пораснах пак.

Сега сме двамата с детето в същата кутия-къща. А, и кучето е с нас, но то е малко, не носи обувки и не държи нищо в скрина. Невъзпитано е, не ползва прибори и се предрежда в банята, така че читава опашка у нас не се получава. Допринася обаче да е шумно. Допринася да е дом.

Кутийката е убежище всеки път, щом светът вън стане зъл и студен. Кутийката е грамада с уют. Все така се радвам на морето от керемиди през прозореца и все облягам поглед на планината отсреща, щом се уморя да виждам всичко друго като празнота. Не съм се отказала от мечтата за пет различни размера обувки пред вратата, но докато чакам, тренирам уют всеки ден. Може да сме само двама, но вечеряме със свещи, музика и цветя на масата. Нямаме камина, семейна кола и много семейни снимки, но имаме фурна, от която излизат сладки ухания и хрупкави хлебчета. Имаме си меко бяло кресло с лампа за четене и плетен кош за книги до него. Някой ден ще пускам вътре и кълбета с прежда. Защото някой ден ще се науча да плета пуловери и ръкавици. Които ще пътуват в семейната кола и ще се връщат върху семейните снимки. Дотогава само ще тренирам уют.

А чувството за уют не е само в дома. Домът не е само вкъщи. Обичам да ги търся, да ги давам и откривам. Когато давам уют, половината уют се връща за мен. Уютът е споделено усещане. То пътува с мен в автомобила и се протяга да ощипе малкото краче, което ми бута седалката. В отговор получавам звънко кикотене и чифт перлени очички в огледалото за задно виждане. Усещането за уют намира космато кучешко вратле на седалката до мен и го почесва. Кучето отвръща с мъркане и близване, а това са сто кила уют - неописуем, предан, стопроцентов. Чувството за дом ме залива, докато прекосявам прашни пътища, притихнали градчета. То излиза из селските порти и присяда на пейките до старците, на които махаме през прозореца на колата. То бълбука в селските чешми и в дълбоките кладенци на българите, научили да крият там любениците си, тайните, семейните истории. Чувството за дом ме среща в лятно кино, по смокинова алея, в стара вятърна мелница, в планинска хижа, по разклатен мост. Чувството за дом нахлува и когато съм в гората. Влизам в нея по килим от живот, сякаш влизам във вечната простота на безкрайността. Тези дървета ще са тук и когато ни няма. И може би дори ще ни помнят. Ще раждат листата си, ще търкалят веселите си шишарки, ще оцветяват в зелено небето, а после ще изпращат годината с гостоприемство за всичко, което идва след нея... отново. Гората е дом на вечността. Наскоро някой ми набра горски боровинки изпод пъстър храст. На по-уютна домашна вечеря никой не ме беше канил.

Защото домът е там, където те обичат.

Той може да бъде във влака, който марширува със стъпките на мълчалив танцьор, а двама – някъде в пети вагон, са допрели носове до прозорците му и няма нужда дори да се докосват, те са толкова заедно! И улицата е дом, щом под прозорците на нищо неподозиращи хора можеш да откриеш, че тъмнината не е никаква пречка да виждаш светлината в очите, които те целуват. Домът е в кратките мигове, в които стрелките на всички часовници по света спират да отмерват времето и свеждат глави, за да оставят двама – някъде на малка улица, да бъдат в дома си, преди да го напуснат. Домът е на върха на всяка от тези стрелки на часовник. Домът е между двете ни ръце. Домът е в мислите ми, когато знам, че аз съм в твоите. Уютен е светът, който си докосвал. Когато си тръгнеш, светът става бездомен.

Затова тренирам уют. Понякога светът си тръгва и на мен ми остава само домът.

/Текстът е публикуван в бр. 326 на сп. "Всичко за жената"/

Моята първа среща с мечката

Че бродят мечки из горите съмнения нямам, но никога не бях виждала, което не ми даваше основания да ги мисля много и да се страхувам да ходя в планината. Разходката ми до връх Вежен обаче  ще остане незабравим спомен за мен, точно заради тази първа моя среща с две мечки за щастие с благоприятен изход. И така, месец август е най-подходящото време за мен за планински походи и го използвах и тази година. Целта беше връх Вежен и след пристигане в село Рибарица се отправихме към местността Заводна от където се тръгва за хижа Вежен по каменист път, дълъг 17 километра и следвайки синята маркировка.

По пътя имаше и предупредителни и информационни табели.Служителите на Централен Балкан ни уведомяваха за възможни срещи с мечките, които естествено са на своя територия и ние като техни гости трябваше да сме подготвени за среща с тях.Въпреки това такава възможност не ни се струваше вероятна, защото пътят е оживен, а и сме посещавали доста планини и гори и се надявахме животните да се страхуват повече от нас. И така шегувайки се непрекъснато с появата на Мечо времето минаваше по-бързо.

Почти без да спираме пристигнахме на хижа Вежен и си дадохме около десет минути почивка. Поехме към връх Вежен през гората, като не пропуснахме да похапнем от вкусните малинки около пътя.

Времето беше чудесно, а в гората дори прохладно и пътят до върха не ни измори много. Въпреки, че имахме леко отклонение, следвайки синята маркировка и табелите сочещи летен маршрут, но се изкачихме до самия връх, който е доста каменист и опасен в подножието си.  Удовлетворени от постигнатото, тръгнахме обратно с няколко минутна почивка за снимки и вода. Преминахме набързо през гората до хижата и отново без почивка се отправихме по обратния път с намерение да седнем за обяд на едно от кътчета за почивка, изградени до прохладно планинско поточе. Малко преди да стигнем до това място чухме шумове от гората, приличащи на чупене на клечки и падащи дървета. Първата ни мисъл беше, че са берачи на малини или дървосекачи, но поглеждайки към посоката, от която идваше шумът, видяхме нещо жълтеникаво-кафяво, което с един замах свали дърво, отпускайки се на него и ръмжейки. Беше на не повече от 50м. от нас и при това с лице. Спогледахме се и единодушно решихме да бягаме. Докато се усетим бяхме изминали повече от километър спринт, на който и Юсеин Болт би завидял. Чак тогава си позволихме да се обърнем назад и установихме, че мечката не е след нас, но не рискувахме да седнем на обяд в царството и. След около двадесет минути от долната страна на пътя се чу същия шум и се оказа втора мечка, което ускори ходът ни и вече сме готови за световното по спортно ходене. Всичко, което четохме по табелите за срещата с мечката не ни свърши работа. В такъв момент мислиш само да избягаш и да се качиш в колата колкото може по-бързо. Знам, че реакцията ни беше неправилна, но инстинктът за самосъхранение ни казваше да бягаме, отколкото да я чакам, да и говоря монотонно и да се свивам на кълбо или драпам по някое гладко дърво. Качвайки се нагоре се шегувахме, че като видим мечката трябва да се размърморя, според указанията, но когато я видях ми се щеше да съм тиха и невидима, за да не ме забележи. Никога не ми се е искало толкова много да съм си в къщи, както в този момент. Мисълта, че попадайки в лапите на мечките нямаше да ме има вече, ме кара да благодаря на Господ за това, че оцеляхме и се прибрахме, без да ни сполети най-лошото. Може би дълго време няма да помисля отново за планината, но пък може би няма да е чак толкова дълго. Сега съм двойно по-доволна, освен, че изкачих връх Вежен и бях на 2198м. се спасих и от съприкосновение с може би най-страшните обитатели на гората.